Върховенство на Конституцията: България има право да определя пола, брака и семейството си

26 ноември 2025

0 78 34 минути четене

СТАНОВИЩЕ НА СДРУЖЕНИЕ „РОД И РОД ИНТЕРНЕШЪНЪЛ

ДО:

СЪВЕТ НА ЕС

Rue de la Loi/Wetstraat 175, B-1048 Bruxelles/Brussel, Белгия

НАРОДНО СЪБРАНИЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

пл. „Народно събрание“ № 2, град София

МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

бул. „Княз Александър Дондуков“ № 1. Град София

КОНСТИТУЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

1000 София, бул. Дондуков № 1

ВИСШ СЪДЕБЕН СЪВЕТ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

Град София 1000, ул. „Георг Вашингтон“ №17

КОПИЕ ДО:

Съда на ЕС

Palais de la Cour de Justice, Kirchberg, Luxembourg City, Люксембург

От: СДРУЖЕНИЕ „МЕСЕЦ НА СЕМЕЙСТВОТО“

регистрирано според законите на Република България, с ЕИК 207312195

със седалище и адрес на управление:

в Република България, гр. София, р-н Красно село,

Пощенски код: 1612, кв. „Хиподрума“, бл. 101, вх. 1, ап. 1

Чрез Давид Александров и Кристиян Шкварек – Председатели

и Адв. Ангел Бузалов – правен съветник и член на УС

СТАНОВИЩЕ

Относно Дело C‑43/24 (Шипов)

Относно Дело Case C-713/23 (Wojewoda Mazowiecki)

Уважаеми Народни представители,

Уважаеми г-н Министър -Председател

Уважаеми Конституционни съдии,

Уважаеми членове на Висшия съдебен съвет,

Сдружение „Месец на семейството“ е неправителствена организация, създадена от общественици, граждани, родители и експерти, чиято основна цел е защитата на правата на семейството и подкрепата на родителите в отглеждането и възпитанието на децата. Организацията насърчава политики, които укрепват стабилността на семейството, брака между мъж и жена и създават безопасна среда за развитие на децата, като развива диалог и сътрудничество с местни и международни партньори в името на тези ценности.

Обръщаме се към Вас във връзка с два процеса, които се разглеждат от Европейския съд по правата на човека и засягат съществено обществения и социален строеж, както и правото на демократично самоопределение не само на България, но и на други европейски страни.

Първата процедура пред Съда на ЕС е свързана с преюдициалното запитване, отправено от Върховния касационен съд на Република България на 23 януари 2024 г. по дело C-43/24 („Шипов“) до Съда на Европейския съюз, както и със становището на генералния адвокат Жан-Ришар дьо ла Тур, представено по същото дело.

Преюдициалното запитване поставя въпроси относно съвместимостта на българското национално право и съдебна практика — в частност Тълкувателно решение № 2/2023 г. на Общото събрание на гражданската колегия на Върховния касационен съд — с правото на Европейския съюз, във връзка с отказа да се допуска промяна на пола, името и единния граждански номер на транссексуални лица в актовете за гражданско състояние.

В свое заключение по гореописаното дело, генералният адвокат приема, че правото на Европейския съюз не допуска такава национална практика, като изразява становище, че българските съдилища следва да тълкуват вътрешното право в съответствие с правото на Съюза, дори без изрична законодателна промяна.

Другият повод за настоящото Становище е произнесеното дни преди подаването му Решение на Съда на ЕС по Дело C-713/23 (Wojewoda Mazowiecki), с което Съдът на ЕС се опитва да задължи всички държави – страни по Конвенцията да признават бракове между лица от един и същ пол, сключени в юрисдикции, които признават тази възможност.

Настоящото становище е изготвено с цел да изложи аргументи, че подобен подход представлява сериозно нарушение на основополагащия принцип на народния суверенитет, закрепен в Конституцията на Република България, както и неоправдано навлизане във вътрешния конституционен ред на държавата членка, в противоречие с духа на Договорите за създаване и функциониране на Европейския съюз, Европейската конвенция за правата на човека и на самата учредителна логика на Европейския съюз.

В този смисъл, разглеждането на въпросите относно вписването на промяна на пола в актовете за гражданско състояние, както и относно признаването на брак между лица от един и същи пол, следва да се основава на ясно разграничаване между правомощията на националния законодател и задълженията, произтичащи от международното и европейското право, като се запази върховенството на Конституцията като израз на народния суверенитет.

Изложението се основава на:

Конституцията на Република България;
Договорите за създаване и функциониране на ЕС;
Европейската конвенция за правата на човека;
Хартата на ООН от 1945 г.
Международни договори и актове;
практиката на Европейския съд по правата на човека;
решения на Конституционния съд и Върховния касационен съд на Република България;
приложимите разпоредби от националното законодателство.

I. Конституционни основи на България

1.1 Конституцията като обществен договор и израз на националната идентичност

Конституцията представлява обществен договор и като такъв е основата на демократичния правен ред, чрез който народът дефинира рамките на своята политическа общност, разпределя публичната власт и очертава основните правила на съвместния живот. Тя не е просто формален сбор от норми, а израз на общата воля и на културно-историческата идентичност на обществото.

Още първите теоретици на конституционната демокрация като Русо и Мотескьо формулират Конституцията като обществен договор между всички граждани на държавата, който ги обвързва по самия факт на раждането им в тази държава.

Конституцията функционира едновременно като първичен източник на основните права и задължения на гражданите и институциите и като рамка на държавния и правов ред, която ограничава и структурира упражняването на публичната власт, като същевременно изразява и утвърждава ценностите, принципите и традициите на конституционната демокрация. В този смисъл тя поставя пределите на допустимото в демократичната общност и утвърждава основните обществени ценности, които държавата е длъжна да защитава – достойнството, семейството, правовия ред. Националните органи, включително съдилищата, прилагат правото не само като буквален текст, но и като израз на духа на конституционния ред, гарантирайки баланс между индивидуалните искания и обществения интерес.

Българската Конституция е приета през 1991 г., 2 години след свалянето на комунистическата власт в страната и като такава е израз на разбиранията на българите за това какво представлява националната идентичност в светлината на идеите за конституционна демокрация. В Основния закон е закрепен класическият принцип за суверенитета – че цялата държавна власт произтича от народа. Нещо повече – в чл.1, ал.3 изрично е описано, че „никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет“.

1.2 Конституционна уредба на брака, семейството и половата идентичност

Конституцията на Република България е най-висшият източник на право и гарантира върховенството си спрямо всички други вътрешни и международни актове. Съгласно чл. 5, ал. 1 КРБ тя има непосредствено действие, а ал. 4 определя, че международните договори имат предимство пред законите, но не и пред самата Конституция. Това подчертава, че основният закон е недосегаем от външни правни източници, независимо от тяхната международна сила.

Чл. 4, ал. 1 КРБ постановява, че Република България е правова държава, чиято дейност е подчинена на Конституцията и законите. Тази разпоредба, заедно с принципа на народния суверенитет (чл. 1, ал. 2 КРБ), очертава ясно границите на допустимото външно влияние върху държавата. България може да участва в международни съюзи и да ратифицира международни договори, които следват конституционния ред, но не може да бъде принуждавана да се отказва от основните си конституционни принципи и ценности, върху които е изградена, като народен суверенитет, териториална цялост и правова държава.

Няколко текста в Конституцията регламентират личните и семейни права на гражданите в България, и изразяват цялостната концепция на конституционния законодател за човешката личност, брака и семейството като основни стълбове на обществения ред. Съгласно чл. 46, ал. 1 бракът е определен като „доброволен съюз между мъж и жена“, а чл. 47, ал. 2 предвижда, че „жената майка се ползва от особената закрила на държавата“. Тези разпоредби, в системна връзка с чл. 14, който поставя семейството, майчинството и децата под закрилата на държавата и обществото, изграждат устойчива ценностна рамка, чрез която Конституцията утвърждава разбирането за семейството като естествена общност, основана на биологичната и социалната взаимодопълняемост на двата пола. В основата на тази уредба стои идеята за биологичната реалност на човека като неизменна отправна точка на правния му статут. Конституционният текст свързва биологичния пол с обществените и семейни роли — „жена“ с „майка“, „раждане“ и „закрила“, което отразява виждането, че социалното измерение на пола не е отделено от биологичното, а произтича от него. Тази взаимовръзка е израз на стабилността, която правният ред изисква при регулирането на личните и семейни отношения. По този начин, конституционната уредба на брака и семейството не е просто техническа регламентация, а принципен избор на обществото, израз на историческата и културна традиция на българския народ. Тя отразява разбирането, че половата бинарност — съществуването на мъж и жена — е не само биологичен факт, но и основа на възпроизводството на рода, на семейната стабилност и на социалния ред. Именно затова закрилата на семейството и майчинството е въздигната в конституционен принцип, а не в обикновена законова норма. В тази светлина, личните и семейните права в Конституцията следва да се тълкуват в хармония с природната и социална реалност на човека, така както тя е възприета в основния закон – като органично единство на биологично и социално начало, а не като тяхно противопоставяне.

1.3 Исторически и културен контекст

При приемането на Конституцията на Република България през 1991 г. понятието „пол“ не е било предмет на дебат в смисъла на „свобода на пола“, а се е възприемало в традиционния биологичен смисъл. Свободата, посочена в Конституцията, се е отнасяла преди всичко до лични права като живот, мисъл, религия и сдружаване. От стенограмите на Седмото Велико народно събрание е видно, че при обсъждането на текстовете на новата Конституция липсва конкретно разглеждане на понятието „пол“ и неговото съдържание, което показва, че конституционният законодател въобще не е допускал, че е може да има различни възприятия за пол от полът при раждането.

По същият начин, бракът е третиран и продължава да се третира от законодателя, а и от гражданите на България като съюз, който може да е само между мъж и жена.

Конституционните текстове са съобразени с историческата и културната идентичност на България и българите. Нещо повече – в чл. 13, ал. 3 от Конституцията източноправославното християнство е посочено като традиционно вероизповедание, което служи като важен ориентир за формиране на основните ценностни разбирания на обществото. Тази разпоредба очертава културната и морална рамка, която оказва влияние върху разбирането на семейните отношения, брака и половата идентичност, като поставя християнските нравствени принципи като субсидиарен източник на мотала и добрите нрави за правния ред в България. В този контекст, бракът между мъж и жена се разглежда като основа за възпроизводството на рода, а полът се възприема като биологично детерминиран, вплетен в социалните роли, които обществото и Конституцията възприемат като естествени и стабилни.

Тази субсидиарна роля на православието като източник на нрави и морална рамка намира своето отражение в историческото развитие на института на семейството в България.

Историческият контекст показва, че семейните отношения и тяхното регулиране са били тясно свързани с православните традиции – още от Търновската конституция (1879 г.), през Наредбата-закон за брака (1945 г.) до съвременната конституционна уредба. Българската православна църква, със самостоятелен статут от IX в. и ключова роля в създаването на писменост и литература на български език, е формирала националната идентичност и културната приемственост. Борбата за църковна независимост, увенчана с учредяването на Българската екзархия, е пряко свързана с възстановяването на българската държавност и утвърждаването на националния език и ценности.

Наред с това, чл. 5, ал. 1 и 2 КРБ установяват върховенството и непосредственото действие на Конституцията, докато ал. 4 признава предимството на международните договори само пред законите, но не и пред самата Конституция. В този смисъл нито Конвенцията, нито практиката на Съда на ЕС могат да изменят конституционното разбиране за семейството и брака като институти, основани на биологичната бинарност на половете.

Следователно всяка промяна в базовите понятия, върху които е изградено семейното право – включително „пол“ и „родителство“ – не може да бъде наложена отвън чрез тълкувателни механизми, а следва да произтича от вътрешното демократично решение на народа и от Конституцията като върховен закон.

От тази гледна точка промяната на гражданския пол в актовете за гражданско състояние би била в противоречие с Конституцията. Подобна промяна засяга не само индивидуалните права, но и институти с обществено значение – брак, семейство, майчинство и бащинство. Ако тези институти бъдат разколебани, тяхната яснота и стабилност биха пострадали, което е неприемливо за правова държава.

II. Нормите на Европейската конвенция за правата на човека

В своите решения, с които на Съдът на ЕС задължава различни държави – членки на ЕС да признават смяна на пола, Съдът на ЕС се обосновава и с прилагане на Хартата за основните свободи и Европейската конвенция за правата на човека („ЕКПЧ“). Така в свое Решение от 04.10.2024 г. по Дело C‑4/23 (Mirin), Съдът споделя: „В съответствие с практиката на Европейския съд по правата на човека член 8 от ЕКПЧ защитава сексуалната идентичност на дадено лице като съставна част и един от най-интимните аспекти на личния му живот. Така тази разпоредба обхваща правото на всеки да определя детайлите на своята идентичност като човешко същество, което включва правото на транссексуалните лица на личностна реализация и на физическа и морална неприкосновеност, както и на зачитане и признаване на тяхната сексуална идентичност“.

В този смисъл, съществено е да споменем някои специфики, свързани с клаузите и духа на ЕКПЧ и контекста на приемането и ратифицирането й от държавите в Европа.

1.1. Семейството и половата идентичност в Европейската конвенция за правата на човека

Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) гарантира защита на личния и семейния живот, както и равенството между половете, като поставя основите за защита на семейство, майчинство и полова идентичност.

Основни норми:

Право на семеен и личен живот (чл. 8 ЕКПЧ)
Защитава брака и семейните отношения.
Държавата не може произволно да се намесва в личния и семейния живот на гражданите.
Забрана на дискриминация (чл. 14 ЕКПЧ)
Всички права се гарантират без дискриминация по пол, раса, религия и др.
Осигурява равен достъп до труд, образование, наследство и социални права.
Майчинство и грижа за децата
Заедно чл. 8 и чл. 14 гарантират защита на майките и родителите.
Практическа защита на правото на родителите да се грижат за децата, включително право на труд и социални обезщетения за майки.

Европейският съд по правата на човека е развил значителна практика, която уточнява приложението на основните права, включително тези, свързани със семейството, пола и половата идентичност, като осигурява защита срещу произволни или дискриминационни действия от страна на държавата. Важно е обаче да се отбележи, че въпреки тази практика и до ден днешен, в текста на самата Европейска конвенция за правата на човека липсва норма, която изрично, ясно и недвусмислено да установява правото на самоопределяне на индивида по отношение на пола или евентуално задължение за страните – членки да признават еднополови бракове. Намираме, че това е така, просто защото държавите приели и ратифицирали Конвенцията никога не са имали воля или намерение който и да е текст от Конвенцията да има такова значение и такова тълкувание.

Думата „пол“ се среща единствено в член 12, който гарантира правото на мъжете и жените да встъпват в брак и да създават семейство в съответствие с националните закони, като тази формулировка напълно съответства на член 46, ал. 1 от Конституцията на Република България, където бракът е определен като доброволен съюз между мъж и жена. Следователно, Конвенцията употребява термина „пол“ в неговия биологичен и правен смисъл, без да съдържа позоваване на социален или самоопределен пол.

От 1950 г. насам текстът на Конвенцията не е изменян в тази част, а нито един от приетите допълнителни протоколи не е въвел разпоредба, която да признава право на самоопределяне по отношение на пола, нито задължение за признаване на бракове между лица от един и същ пол.

Съгласно член 59 и установената практика на Съвета на Европа, всяко изменение на Конвенцията може да бъде извършено единствено чрез допълнителен протокол, приет от Комитета на министрите и ратифициран от държавите – страни по нея.

Европейският съд няма компетентност да изменя текста на Конвенцията или да създава нови права, а само да тълкува съществуващите в рамките на принципа на „живия инструмент“. Тълкувателната еволюция на Съда, започнала десетилетия след приемането на Конвенцията, и свързана с въпроси на половата идентичност, на практика изменя Конвенцията, без това да е надлежно гласувано от държавите, които са я ратицфицирали.

1.2 Международноправен контекст и пределите на задълженията

Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи гарантира правото на личен и семеен живот (чл. 8) и забраната на дискриминация (чл. 14). Европейският съд по правата на човека е развил богата практика по тези разпоредби, но същевременно е установил принципа на „сфера на преценка“ (margin of appreciation), според който държавите членки разполагат със свобода да определят собствената си уредба в области, свързани с морал, семейство и обществен ред.

В решението Schalk and Kopf v. Austria (2010) Европейският съд по правата на човека постановява, че Конвенцията не налага задължение на държавите да признават еднополовите бракове, тъй като по въпроса не съществува общоприет европейски консенсус. Съдът приема, че понятията „мъж“ и „жена“ в член 12 следва да се разбират според тяхното традиционно, биологично значение, а уреждането на брачните отношения попада в широката свобода на преценка на държавите. В същото време Съдът признава, че еднополовите двойки могат да водят „семеен живот“ по смисъла на член 8, което представлява развитие в тълкувателната му практика, но без да поражда задължение за въвеждане на еднополови бракове. В делото Hämäläinen v. Finland (2014) Европейският съд по правата на човека отхвърля жалбата на транссексуален човек, който желае промяна на пола в гражданските регистри без прекратяване на брака си. Съдът признава, че Финландия има право да запази традиционното разбиране за брака и семейството и че Конвенцията не налага задължение държавата автоматично да признае новия пол след операция. Освен това ЕСПЧ подчертава, че регулирането на последиците от промяната на пола, включително във връзка с брака, остава в значителна степен въпрос на широката свобода на преценка на държавата.

Тези решения потвърждават, че България не е длъжна да въвежда промени в гражданските актове, които противоречат на Конституцията и на националната идентичност. Задължението за защита на човешките права не включва изискване за отмяна на основни конституционни принципи.

Съдът многократно е заявявал, че въпросите, засягащи основните аспекти на брака и семейството, попадат в най-широката сфера на преценка на държавите. Това означава, че националните власти могат да регулират тези въпроси в съответствие със собствените си ценности и конституционни традиции, стига да не се допуска произвол, дискриминация или нечовешко и унизително третиране.

III. Контекстът на приемането на Европейската конвенция (1950)

1.1 Държави, първи ратифицирали Конвенцията и историческа обстановка

Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) е приета на 4 ноември 1950 г., като е ратифицирана от първите държави, задължили се по нея до 3 септември, 1953 г.

Авторството на Конвенцията принадлежи на над 100 от най – изтъкнатите парламентаристи от първите 12 държави – членки на Съвета на Европа. В този смисъл, авторството на Конвенцията действително отразява духа, културата, политическата и социална философия на народите на следвоенна Европа от това време.

Първите 10 държави, ратифицирали този международен договор, са Гърция, Ирландия, Швеция, Обединеното Кралство, Дания, Норвегия, Белгия, Федерална Република Германия, Исландия, Люксeмбург.

1.2 Социологически и правни разбирания за пол и семейство

Във всяка от тези държави, към датата на приемането на Конвенцията, разбиранията за това как може да се самоопредели дадено лице по отношение на пола, какъв може да е статутът на дадено лице, дори след смяна на пола, както и относно семейството, отглеждането на деца са изцяло непротиворечиви – признатият от всяка от тези държави пол е полът при раждането и никой не е бил длъжен да признава какъвто и да е друг пол; семейството е могло да бъде съставено само от биологични мъж и жена, а децата да бъдат отглеждани само в традиционни семейства.

И за да наведем доказателства за този исторически контекст, следва да добавим, че във всяка от посочените държави, към датата на която Конвенцията е ратифицирана, хомосексуализмът и асоциирането с друг пол са били считани за психическо заболяване, а в някои от ратифициралите – актовете на хомосексуализъм са считани и за престъпление (Обединеното Кралство, Ирландия, Гърция, Федерална Република Германия, Норвегия).

През 1950 г. концепцията за „трансджендър идентичност“ не е била призната в правната теория или социалната практика. Хомосексуалността е класифицирана от СЗО като психично разстройство в ICD-6 (1950 г.) и ICD-9 (1977 г.), и декласифицирана като такова едва през 1990 г., към която година Конвенцията вече е ратифицирана от половината от всички ратифициралия я държави. В немалка част от ратифициралите държави, сред които Обединеното кралство, Ирландия, Гърция, Федерална република Германия и Норвегия, към датата на ратифицирането й актовете на хомосексуализъм са били криминализирани.

Доколкото всеки правен акт, в това число международните конвенции, следва да бъде тълкуван в съответствие с духа и волята, вложени в него, считаме, че тези данни са изключително показателни за това каква е вложената от държавите и техните народи воля и в този международен договор и, че смисълът му в никакъв случай не е бил да се признае безконтролното и нарушаващо правата на другия право на самоопределение.

1.3 Духът на Конвенцията и ключови разпоредби

Този исторически и социален контекст показва, че първите държави-ратифиранти на Европейската конвенция за правата на човека са разработили текста ѝ в рамките на строго установени културни, социални и правни стандарти. Статутът на пола като непроменим при раждането, дефиницията на семейството като съюз между мъж и жена и криминализирането на хомосексуалните прояви са оформили нормативната и социална среда, която е вдъхновила авторите на Конвенцията. Текстът на Конвенцията потвърждава това, като чл. 8 гласи: „Всеки има право на зачитане на своя личен и семеен живот, своето жилище и своята кореспонденция“, а чл. 12 уточнява: „Мъжът и жената, достигнали брачна възраст, имат право да сключват брак и да основават семейство според националните закони, уреждащи упражняването на това право“.

Тези разпоредби ясно отразяват духа на Конвенцията – защита на личността и семейството в рамките на традиционните обществени ценности, без да предвиждат легално признаване на произволно самоопределяне на пола или радикална промяна в структурата на семейните отношения. В този смисъл Конвенцията е създадена като инструмент за запазване на социалната и правна стабилност, съобразно културните и моралните норми на следвоенна Европа, и не съдържа положения, които да въвеждат нови права извън тези рамки.

1.4 Travaux préparatoires

Работните документи (travaux préparatoires) по приемането на Европейската конвенция за правата на човека през 1950 г. предоставят важна информация за намеренията на законодателите и историческия контекст, в който Конвенцията е създадена. Тези материали показват, че въпросите, свързани с транссексуалността и правната промяна на пола, не са били обсъждани, тъй като в правната теория и социалната практика на времето те не са съществували като легитимни категории. Полът е разглеждан като стабилна биологична характеристика, а брачните и семейните институти са били дефинирани в съответствие с традиционните културни и социални разбирания.

Travaux préparatoires подчертават, че Конвенцията е замислена като гъвкав инструмент за защита на основните права, без да предвижда конкретни институционални решения по въпросите за пола или семейството. Това оставя на държавите значителна свобода да уреждат своите социални и правни институти в съответствие с националната идентичност, конституционните традиции и културния контекст, като същевременно се гарантират основните права на индивидите.

Анализът на историческите материали показва също, че Конвенцията е формулирана така, че да осигури стабилност и правна сигурност за обществото, без да въвежда нови задължения, непознати за държавите към момента на приемането й. Според Portal (2013), който разглежда историческите намерения и практиката на Европейския съд по правата на човека, този подход обосновава принципа на широка свобода на държавите (margin of appreciation) при регулирането на въпроси, свързани с полова идентичност и семейни институти, съобразно културните и конституционни особености на всяка държава.

Този анализ на travaux préparatoires предоставя солидна основа за разбирането, че първоначалното съгласие на държавите по отношение на правото на личен живот и брака не е включвало задължение за правна промяна на пола, а широката свобода на националните власти е била съзнателно заложена от авторите на Конвенцията.

IV. Как първичното законодателство на ЕС третира понятията за пол и брак и как Съдът на ЕС на практика ги изменя без да има такава компетентност

Текстовете на фундаменталните договори на ЕС уреждат съвсем накратко въпросите, свързани с пола и семейството.

Съгласно чл.10 от Договора за Европейския съюз, „при определянето и осъществяването на своите политики и дейности Съюзът се стреми да се бори срещу всяка форма на дискриминация, основана на пол, раса или етническа принадлежност, религия или убеждения, увреждане, възраст или сексуална ориентация“. В този или в който и да е друг текст обаче по никакъв начин не е възприето, че понятието пол би могло да има значение, различно от биологичен пол при раждането на човека.

Нещо повече – към датите на ратифицирането на Договора за присъединяване на България към ЕС, а и към момента на нейното фактическо присъединяване към Съюза, в практиката на Съда на ЕС или правоприлагането й никога не е съществувало допускането или тълкуването, че

Съгласно чл.19 от Договора за ЕС, Съдът на ЕС е орган, който осигурява спазването на правото при тълкуване и прилагането на Договорите за ЕС. Съдът няма и няма как да има каквито и да е правомощия да променя Договорите за ЕС.

Със своите решения, с които по тълкувателен път, Съдът на ЕС извежда нови понятия в сферата на сексуалното самоопределение, пола и брака, Съдът на практика преурежда и изменя ДЕС и ДФЕС и излиза извън обхвата на компетентността си.

Мотивите на Съда на ЕС, че държавите, които не признават юридически промяна на пола, следва да я признаят заради принципа на свободно движение на хора, закрепен в Договорите за ЕС, са изцяло превратни и противоречащи на духа на тези Договори. Считаме, че фактът, че дадено лице не бива признавано за пол, различен от биологичния му в правовия ред на дадена държава, по никакъв начин не препятства това лице да се придвижва в същата.

Тук обаче стои една много по – съществена колизия. Според практиката на Съда на ЕС „правото“ на дадено „транссексуално“ лице иска да бъде признато като лице от друг пол е вид привилегия, която стои по – горе от правата на всички останали граждани, които биха искали в интеракциите си с такова лице да знаят дали същото е родено като мъж или жена, но и дали носи биологичните характеристики на мъж или жена. Считаме, че тези права на всеки друг гражданин също попадат в обхвата, както на Европейската конвенция за правата на човека, така и на Хартата за правата на човека.

Считаме също, че с подобни решения на Съда на ЕС се нарушават основни права на всеки гражданин на Съюза, който има интерес да знае за конкретно лице дали същото е родено като мъж или жена, в това число:

– правото на лично достойнство;

– правото на встъпване в брак и правото на създаване на семейство – доколкото всеки гражданин би желал, според съвестта си, да знае дали предстои да сключи брак с лице, родено като мъж или като жена.

V. Исторически контекст на ратифициране на ЕКПЧ и ДФЕС от България

Ратифицирането на Европейската конвенция за правата на човека от България през 1992 г. следва да се разглежда в конкретния исторически, политически и ценностен контекст на времето на приемането й.

На 7 май 1992 г. България става 27-ият член на Съвета на Европа, като по този начин поема ангажимент за защита на основните права и свободи в духа на демократичните традиции на Европа. Това присъединяване се осъществява в условията на дълбока трансформация след края на тоталитарния режим и разпадането на старите военно-политически структури, белязано от:

падането на Берлинската стена през 1989 г.,
саморазпускането на Организацията на Варшавския договор и Съвета за икономическа взаимопомощ през 1991 г.,
възстановяването на демократични институции и приемането на Конституцията на Република България от 1991 г.

1.1 Конституционен и правен контекст към 1992 г.

Към момента на присъединяването към Съвета на Европа и ратифицирането на ЕКПЧ, България вече е разполагала с действаща Конституция, която ясно определя пола като биологичен и непроменлив белег на личността.
В този смисъл, Решение № 14 от 1992 г. по к.д. № 14/1992 г. на Конституционния съд постановява, че полът не е сред признаците, които „се придобиват или изменят в процеса на социалната реализация на гражданите в обществото“. Това решение, прието непосредствено след Конституцията, изразява волята на нейните създатели.
Особено показателно е, че четирима от съдиите, участвали в състава, постановил решението – Пенчо Пенев, Любен Корнезов, Нено Неновски и Николай Павлов – са били народни представители във Великото народно събрание, което приема Конституцията. Никой от тях не е подписал решението с особено мнение, което подчертава единното разбиране за термина „пол“ като биологична категория.

1.2. Политически и правен контекст към датата на присъединяване на България към ЕС

През 2005 г., когато България ратифицира Договора за присъединяване към Европейския съюз, в повечето държави – членки не съществува законодателство, което да позволява узаконяване на смяна на пола или признаване на еднополови бракове. Не е съществувала и практика на Съда на ЕС, която да тълкува „правото на свободно придвижване“ именно по този превратен начин. В този смисъл считаме, че самата ратификация на Договора за присъединяване е била при изричното възприемане, че понятията за пол и семейство следват традиционните разбирания, каквито е имало и в България към този момент.

Тези разбирания са потвърдени и в съвсем близкото минало. В Решение № 13 от 2018 г. по к.д. № 3/2018 г. Конституционният съд на България потвърждава това разбиране, като приема, че „конституционният текст (чл. 6, ал. 2) разглежда биологичния пол като понятие с ясно юридическо съдържание“.
Така, и към 1992 г, и към 2005 г., а и към ден днешен в българския правен ред не съществува разбиране за „социален“ или „психологически“ пол.

1.2 Контекстът на европейската традиция

При ратифицирането на Конвенцията България е сторила това в съзвучие с историческия и културен контекст на Европа от началото на 90-те години, когато и в европейските общества не е било налице разбиране за съществуване на конструкт, различен от биологичния пол.

Следователно, България е подписала Конвенцията при ясното разбиране, че тя защитава традиционните права на човека, основани на биологичните различия между половете и на естествените характеристики на личността.

От изложеното следва, че при ратифицирането на Европейската конвенция за правата на човека България е поела международните си задължения в рамките на ясно определен исторически, социален и конституционен контекст, който не включва идеята за социална или субективна промяна на пола.
Следователно, всяко тълкуване на Конвенцията от ЕСПЧ или от Съда на ЕС, което въвежда нови понятия, непознати на държавите при подписването й, излиза извън границите на правомощията на съда и противоречи на принципа pacta sunt servanda – договорите се тълкуват съобразно волята на страните към момента на тяхното сключване.

VI. Принципът на суверенно равенство на държавите

1.1 Международноправна рамка на суверенитета

Съгласно Декларацията за принципите на международното право относно приятелските отношения и сътрудничеството между държавите в съответствие с Устава на ООН (Резолюция 2625 (XXV), 1970 г.):

„Всяка държава има неотменимо право да избира своята политическа, икономическа, социална и културна система, без намеса под каквато и да е форма от страна на друга държава.“

Този принцип е последователно потвърден и в други международноправни актове, като Декларацията за предоставяне на независимост на колониалните страни и народи (1960 г.), която утвърждава правото на народите на самоопределение, и Заключителния акт от Хелзинки (1975 г.), Принцип I, който признава юридическото равенство, териториалната цялост и политическата независимост на държавите. Същото право е регламентирано и в Международния пакт за граждански и политически права и Международния пакт за икономически, социални и културни права (1966 г.), Общ член 1, който установява, че всички народи имат право свободно да определят своя политически статут и да следват своето икономическо, социално и културно развитие.

Тези международни принципи формират ясна правна основа за защита на националния суверенитет на всяка държава-членка на ООН, каквато в случая е България, и изключват всякаква външна намеса във вътрешните й политически, социални и културни решения. България като държава-членка на ООН изцяло се основава на тези принципи в съответствие с Устава на организацията. Опити за налагане на промени, свързани с фундаментални конституционни права, например чрез задължително признаване на промени на личен статут, осъществени в чужбина, представляват индиректна намеса и са несъвместими с принципа на суверенно равенство.

1.2 Случаят „Шипов“ е натиск върху националния суверенитет

Преюдициалното запитване, отправено от Върховния касационен съд на Република България на 23 януари 2024 г. по дело C‑43/24 („Shipov“) до Съда на Европейския съюз, както и становището на генералния адвокат Жан‑Ришар дьо ла Тур по същото дело, поставят въпроса дали националната практика на България — в частност Тълкувателно решение № 2/2023 г. на Общото събрание на гражданската колегия на Върховния касационен съд, която отказва да допуска промяна на пола, името и единния граждански номер на транссексуални лица в актовете за гражданско състояние — е съвместима с правото на Европейския съюз. В своето становище генералният адвокат приема, че правото на ЕС не допуска такава национална практика и изразява позиция, че българските съдилища следва да тълкуват вътрешното право в съответствие с правото на Съюза, дори без изрична законодателна промяна. Съгласно този подход българската държава би била поставена в положение да въведе промени в националното законодателство и личните регистри, за да признае промяната на пола, извършена в чужбина, въпреки че Конституцията и действащото към момента законодателство не предвиждат такава възможност, което противоречи на принципа на суверенно самоопределение и правото на автономно регулиране на вътрешните обществени отношения.

VII. Обществените нагласи

1.1 Социологични проучвания и нагласи на обществото

Социологическите данни показват, че мнозинството от населението, възприема понятието „пол“ като биологично определено и стабилно. Множество национални и международни организации изразяват сходни възгледи. Например:

Според проучване от 2024 г. на „Галъп Интернешънъл“ мнозинството българи (39 %) са притеснени от възможността LGBTQ+ идеи да се разпростряняват в училищата.

Асоциация „Общество и Ценности“ поддържа, че транссексуалната идентичност не е безспорно биологично обусловена, а се определя и от опита в социална среда, като същевременно се позовава на изследвания, според които „много малка част от децата, които се идентифицират с пол, различен от биологичния си, продължават да го правят по време или след юношеството. С нарастването на транссексуалността значително са нараснали и случаите на транссексуални, които са се върнали към пола си по рождение“. Становището изразява и тревога от разрастване на транссексуалността (в тази връзка е посочено, че в Англия например броят на децата, решили да променят пола си и подложили се на хормонална терапия, е нараснал с 4500 процента за по-малко от 10 години), с оглед на което се апелира към съда да се защитят „децата и бъдещето на страната ни от тежките последствия и злоупотреби, съпътстващи промяната на пола“.

Американският колеж по педиатрия (АКП) подчертава, че полът е биологична характеристика, определена при зачеването. Половоориентираната идентичност се разглежда като психологическо усещане, а не биологично неизменно състояние. АКП предупреждава за сериозни рискове от блокери на пубертета и хормонални терапии при млади хора – траен стерилитет, повишен риск от инфаркт, инсулт, диабет и др.

Международната федерация за свобода при избора на терапия и психологическо консултиране потвърждава, че половата идентичност не е изцяло биологична и може да се променя под влияние на социалната среда. Организацията посочва опасността от медицински експерименти върху непълнолетни и цитира статистики от Великобритания и САЩ за ръста на децата, подложени на хормонална терапия.

ADF International акцентира върху рисковете за правната сигурност и предвидимостта на правата при въвеждане на субективни определения за пол.

Националният сбор за Съпротива „Свети Георги Победоносец“ и други национални организации подчертават, че полът е основополагащ за разбирането за семейство и продължаване на рода.

Според общоупотребимия български език полът е едно от основните понятия в биологията, чието съдържание се свежда до принадлежността на даден индивид с оглед спецификата на генетично определения му хромозомен набор и външните полови белези към една от двете групи – мъже и жени (според „Български тълковен речник“, изд. 1999 г., думата „пол“ се обяснява като „съвкупност от генетичните и физиологическите особености, по които организмите се разделят на две групи (мъжки и женски) според ролята им в размножаването“).

1.3 Влияние върху здравето и социалната среда

Д-р Моник Роблес и други медицински експерти подчертават опасностите от блокери на пубертета и хормонални терапии: забавяне на мозъчното развитие, намалена костна плътност, метаболитни нарушения и повишен риск от венозни тромбоемболии.

Психологическите последствия включват висока честота на придружаващи психични заболявания и самоубийства при деца с диагностицирана полова дисфория.

Социалният контекст и влиянието на „джендър идеологията“ върху училищното образование водят до объркване относно научната истина за пола.

Обществените нагласи в България, подкрепени от социологически данни и становища на професионални организации, отразяват преобладаващо разбиране за пола като биологична и неизменна характеристика. Това съответства с нуждата от защита на децата и обществото от рисковете, свързани с медицински интервенции и промяна на пола.

VIII. Нарушаване на суверенитета на България

1.1. Нарушения на чл.1, ал.3 от Конституцията чрез преюдициалното запитване по дело C-43/24 (Шипов)

Съгласно чл. 1, ал. 1–3 от Конституцията, България е република с парламентарно управление, като цялата държавна власт произтича от народа и се осъществява чрез органите, предвидени в Конституцията.
Никоя институция не може да си присвоява упражняването на тази власт, нито да я делегира на външни юрисдикции извън пределите, признати от основния закон.

В този контекст Преюдициалното запитване, отправено от Върховния касационен съд (ВКС) по дело C-43/24, Шипов, буди сериозни конституционни съмнения. Със запитването от 23 януари 2024 г. ВКС поставя пред Съда на Европейския съюз въпроси, които засягат пряко конституционно защитени понятия като „пол“, „семейство“, „гражданска регистрация“ и „биологична идентичност“.
Съдът иска от СЕС да се произнесе дали националното право, което изключва възможност за промяна на пола, името и ЕГН в актовете за гражданско състояние, противоречи на разпоредби от ДЕС, ДФЕС, Хартата на основните права и Европейската конвенция за правата на човека.

Такова запитване надхвърля пределите на компетентността на ВКС, защото поставя под съмнение тълкуване на самата Конституция, по която единствено Конституционният съд има право да се произнася (чл. 149, ал. 1, т. 1 КРБ).
ВКС на практика прехвърля на СЕС възможността да преценява дали понятието „пол“ в Конституцията може да бъде разширено отвъд биологичния му смисъл – въпрос, който принадлежи единствено на българския народ и неговите институции, а не на външни органи.

Освен това, ВКС търси чрез СЕС възможност за заобикаляне на националното тълкуване, дадено от Конституционния съд в Решение № 15 от 2021 г., според което полът е биологично, а не социално понятие.
По този начин се създава опасен прецедент – вътрешен съд да поставя конституционно определените ценности под въпрос пред външна институция, в нарушение на принципа на народния суверенитет.

Когато български съд делегира на чужда юрисдикция решаването на въпроси, които засягат идентичността и правния ред на държавата, той на практика абдикира от своето конституционно задължение да защитава суверенитета на народа и да прилага върховния закон.
Така се нарушава чл. 1, ал. 2 и 3 от Конституцията, които забраняват присвояването или делегирането на народния суверенитет на друга власт, освен тази, предвидена в Конституцията.

От горепосоченото следва, че преюдициалното запитване по дело C-43/24 (Шипов) представлява пример за надхвърляне на пределите на правомощията на ВКС и за неуважение към принципа на народния суверенитет, закрепен в чл. 1 от Конституцията. Подобни действия рискуват да превърнат съдебната власт в инструмент на външно правораздаване, а не в израз на волята на българския народ, от когото произтича цялата държавна власт.

1.2. Нарушения на принципите на равен суверенитет спрямо България от страна на Съда на ЕС

Становището на генералния адвокат Жан-Ришар дьо ла Тур, представено на 4 септември 2025 г. по Дело C‑43/24 [Шипов] – К. М. Х. срещу Община Стара Загора (преюдициално запитване, отправено от Върховен касационен съд, България), подчертава правния анализ на случая и възможното тълкуване на европейското право.

Въпреки авторитета на становището, неговото приложение извън конкретния случай би могло да се разглежда като нарушение на принципа на равен суверенитет на държавите членки. България, като суверенна държава, има право и конституционно задължение да определя своето гражданско законодателство, включително правилата за признаване на промяната на пола в актовете за гражданско състояние. Опитът да се наложи автоматично признаване на чуждестранни актове за промяна на пола извън контекста на упражняване на права по член 21 от ДФЕС представлява намеса във вътрешния суверенитет на страната и нарушава принципа на равенство между държавите.

Следователно настояването за универсално прилагане на становището на генералния адвокат би надхвърлило рамките на компетентностите на ЕС и би противоречало на основополагащия принцип на суверенно законодателство, гарантиран както от Конституцията на България, така и от международното право.

1.3 Конституцията има превес на ДФЕС и над всеки международен акт

Конституцията на Република България е върховен закон, като никой друг закон или подзаконов нормативен акт не може да ѝ противоречи (чл. 5, ал. 1 КРБ). Нейните разпоредби имат непосредствено действие (чл. 5, ал. 2 КРБ), което означава, че органите на държавната власт и съдилищата са длъжни да ги прилагат директно, без да изчакват конкретна законова уредба. В този смисъл Конституцията определя основните рамки на правопорядъка, включително дефиницията на биологичния пол като ключов елемент за гражданския и брачен статус.

Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, стават част от вътрешното право и имат предимство пред противоречащите им национални закони (чл. 5, ал. 4 КРБ). Въпреки това, систематиката на чл. 5 КРБ показва ясно, че никой международен договор не може да надмине или замести Конституцията. Тази позиция е потвърдена в Решение № 7/02.07.1992 г. по к. д. № 6/1992 г., където Конституционният съд изрично подчертава, че международните договори се прилагат с предимство само спрямо законите и подзаконовите актове, но не и над Основния закон.

Правото на ЕС има директен ефект и примат пред националното право съгласно чл. 4, ал. 3 КРБ. Въпреки това, този примат не може да засяга разпоредби на Конституцията, която остава върховен акт на национално ниво. Следователно, дори ако дадена европейска директива или регламент се противопоставя на българското законодателство, това противоречие не може да отменя или изменя Конституцията, включително и разпоредбите ѝ относно пола.

Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), въпреки че е международен договор с вътрешноправно действие, не притежава присъщия на правото на ЕС директен ефект и примат над националното право. Следователно КЗПЧОС не може да изменя конституционната дефиниция на пола и свързаните с него правни последици за брака, родителството и гражданската регистрация.

В действащото право на Република България се съчетават три основни нива: националното право – закони и подзаконови нормативни актове, които са подчинени на Конституцията (чл. 5, ал. 1 КРБ); правото на ЕС – с директен ефект и примат пред националното право, но не и над Конституцията (чл. 4, ал. 3 КРБ); и международните договори – част от вътрешното право, с предимство пред противоречащите им национални закони, но не над Конституцията (чл. 5, ал. 4 КРБ).

Нито международните договори, нито правото на ЕС могат да се противопоставят на Конституцията или да изменят нейните основни разпоредби, включително биологичното обяснение на понятието „пол“. В този смисъл Конституцията запазва върховенството си над всички международни актове и над ДФЕС, като осигурява стабилност, правна сигурност и защита на националните ценности и институции.

IX. Дискриминационни практики

България е известна със своята толерантност към различията – както по отношение на етническите малцинства, така и по отношение на лица с различна сексуална ориентация.

В своята многовековна история, в която отражение са оставили множество различни цивилизации, култури, политически идеологии и режими, българският народ е проявявал търпимост към всякакви различни форми на малцинства – етнически, религиозни, политически.

Не е изключение от това и отношението на масовия българин към хората с различна сексуална ориентация. Дори във времената, в които България е била в орбитата на идеологически режими като нацизма и комунизма (във времето, в което последната идеология се обявява срещу хомосексуализма), в държавата ни не са запомнени каквито и да е форми на репресия към хората с различна сексуална ориентация. Нещо повече – в периода на комунистически режим в България, когато е имало сериозен политически контрол върху обществения живот, известни личности с нетрадиционна сексуална ориентация са били приети и активни в обществения и културния живот, което свидетелства за определена обществена приемственост и прагматизъм.

Не така обаче стои въпросът с възприятията на българския народ към т.нар. LGBTQ+ доктрина, според която човешкото същество има право на самоопределение по пол, което всички останали граждани в дадено общество трябва да му признаят.

Нашето становище, което се подкрепя и от голямата част от българите е, че LGBTQ+ е политическа и социална доктрина, а обединените около тази доктрина нейни поддръжници всъщност са обединени не около еднаква (различна) сексуална ориентация, а около убеждения за определено политико-социално устройство на обществото, включващо право на самоопределяне по пол, признаване на брак между лица от един и същ пол, в това число признаването на възможността им да отглеждат деца.

Както е известно, абревиатурата „;ЛГБТИ+“ идва от термините:

Лесбийки;
Гей;
Бисексуални
Трансджендър или транссексуални;
Интерсексуални.

Означението „+“ за тази идеология познава и други, съществуващи според тази доктрина, „сексуални“ самоидентификации като например „куиър“, „небинарни“, „аромантични“ и пр. [1]

Така с термина „ЛГБТИ+“ е възприето да се означава цяла идеология, в центъра на която стоят разбиранията, че:

Полът не е предопределен от биологически белези, а от избора на лицето;
Всеки индивид има право и възможност във всеки един момент да избира своя пол тоест да се самоопределя;
Всички останали лица, организации и институции следва да се съобразят изцяло със самоопределението за пол на съответния самоопределящ се човек.

Така, докато за част от лицата, фигуриращи в абревиатурата ЛГБТ е безспорно, че не се самоопределят като лица от друг пол, а по – скоро имат различна „сексуална ориентация“ (например гей, лесбийки, бисексуални), то за други лица в тази абревиатура явно се касае за случай на самоопределяне като „избрали“ различна полова идентичност – например „небинарни“, „трансджендър“, „куиър“ и пр. Разбирането, че част от тази обща група са такива, търсещи признание на правото си на самоопределение и принадлежност към пол, различен от биологичния, е институционално закрепено в някои европейски актове, като например обявената като противоконституционна в България Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие (т.нар. Истанбулска конвенция). В параграф 53 от Обяснителния доклад към Конвенцията се определя „половата идентичност“, както следва: „Определени групи физически лица могат също да се сблъскат с дискриминация въз основа на тяхната полова идентичност, което с прости думи означава, че полът, с който те се идентифицират, не е в съответствие с пола, който им е отреден по рождение. Това включва някои категории лица, като например транссексуалните лица, трансвестити, травестити и други групи от хора, които не отговарят на това, което обществото е определило като принадлежащо към категорията на „мъжете“ или „жените“.

Макар разбирането, че дадено лице може да се самоопредели полово да е възприето в някои държави и институционализирано, то действащата конституционна система както на България, така и на други държави не го споделя. В свое Решение № 13 от 27.07.2018 г. Конституционният съд на Република България ясно застъпва, че „Конституцията и цялото българско законодателство е изградено върху разбирането за бинарното съществуване на човешкия вид. В действителност в Конституцията недвусмислено се възприема социалното измерение на пола във взаимодействие с биологично детерминираното – чл. 47, ал. 2 от основния закон“.

Така, от една страна, хората категоризирани в означенията „трансесксуални/ трансджендър“ и „+“ (например „небинарни“, “куиър“) не възприемат себе си като такива с различна „сексуална ориентация“, а като такива, принадлежащи към различна полова идентичност. В същото време обаче българският Основен закон не признава полова идентичност, различна от биологично установената.

Фактът, че т.нар. ЛГБТИ+ общност е съставена едновременно от хора, които са с различна сексуална ориентация, и от друга група от хора, които се идентифицират като част от други полове, сам говори, че тази общност на практика не е групирана на база една или повече сексуални ориентации, а по – скоро на идеологическа и доктринерна основа.

1.2. Налагането от Съда на ЕС на политическите идеи на LGBTQ+ доктрината е дискриминационно

С цитираните решение Съдът на ЕС на практика налага силово над гражданите на страните, ратифицирали Конвенцията, политическата доктрина на LGBTQ+, която застъпва идеите за полово самоопределение и еднополови бракове. Така на практика този Съд се превръща в напълно политизиран, необективен и се дискредитира като независим орган.

Категорични сме, че освен всичко гореизложено, създаването на подобна практика е дискриминиращо спрямо всички граждани на страните – членки на ЕС, които изповядват различни политически убеждения, в това число убежденията, че правото на самоопределение и еднополовите бракове са противоестествени, вредни за обществото и дестабилизиращи социалния и обществен ред.

Това създава сериозен дисбаланс, защото:

Принципите и убежденията на милиони граждани, които приемат пола като биологична даденост и брака като съюз между мъж и жена, остават без правна защита;
- На тези хора се налага неблагоприятно положение, тъй като техните убеждения се третират като „остарели“, „нетолерантни“ или „недопустими“;
- Държавите, които запазват своето традиционно и биологично разбиране за пола, биват поставени под натиск да изменят собствените си конституционни устои.

По този начин, под претекста за защита на една малка идеологическа група, се нарушава принципът на равенство и се създава правна привилегия за лица, които споделят определен политически възглед, за сметка на всички останали.

1.3 Реалните неблагоприятни последици за обществото.

Възприемането на „самоопределянето по пол“ като юридически факт води до заличаване на правната сигурност при браковете, родителството и произхода, което засяга всички граждани;

Лишава вярващите и традиционно мислещите хора от правото им да живеят според своите убеждения и да изразяват позицията си без страх от санкции;

Налага на обществото либерална идеология, която противоречи на християнската и културната традиция на Европа и България;

Създава усещане за неравнопоставеност пред закона, защото едни граждани имат право да бъдат признати според своето „вътрешно усещане“, а други – не могат дори да изразят несъгласие без да бъдат обвинени в „омраза“.

Вместо да защитава равенството, Съдът на ЕС чрез своята нова практика фактически налага дискриминация на идеологическа основа – признавайки единствено безграничното право на самоопределяне и пренебрегвайки правата на всички, които следват биологичната природа на човека.

1.4 Нарушаване на конституционните права на българските граждани

Промяната на пола в актовете за гражданско състояние нарушава конституционните права на българските граждани. Например, ако български гражданин от мъжки пол желае да встъпи в брак с жена, но държавата разреши промяна на пола в регистрите без публична достъпност, той няма възможност да узнае, че лицето е било биологичен мъж. Това нарушава принципа, че свободата на индивида спира там, където започва свободата на другия.

Свободата на съвестта, мисълта и вероизповеданието, гарантирана от чл. 37, ал. 1 от Конституцията, също се нарушава, тъй като за вярващи граждани еднополовите отношения противоречат на моралните и религиозни разбирания. Промяната на пола без възможност за информираност застрашава това право.

Конституцията гарантира също семейството, майчинството и закрилата на децата (чл. 14 КРБ). Промяната на пола влияе върху брачния статус и произхода на децата, като променя родителския произход от майка или баща на лица от един и същи пол, което действащото право не допуска.

Правната сигурност също се нарушава, тъй като гражданската регистрация отразява идентичността и семейните връзки на лицата (чл. 1 и чл. 5 ЗГР). Промяната на пола в актовете за гражданско състояние засяга правата на други лица, включително деца и съпрузи, и създава несигурност, защото законодателството не предвижда последиците от тези промени.

Според тълкувателно решение № 2/2020 и Решение № 15/26.10.2021 г. по к. д. № 6/2021 г. на Конституционния съд, надделяващият обществен интерес е защитата на ценностните разбирания на обществото, формирани от религията и морала. Промяната на пола без законодателна уредба би била в колизия с тези разбирания и би компрометирала регулативния потенциал на обществото.

Следователно допускането на промяна на пола без ясна законодателна рамка нарушава конституционните права на всички засегнати граждани – правото на информация, свободата на съвестта и религиозната вяра, брачните права и правата на децата, поставяйки обществото и отделните лица в правна несигурност.

В светлината на всичко гореизложено, с настоящото Становище, се обръщаме към законодателните, съдебни и изпълнителни органи в България, с апел да извършат всички действия в обхвата на техните компетентности, за да се противопоставят категорично на извършваните от съдиите в Съда на ЕС противозаконни действия по изменение на ДФЕС, в ущърб на страните, ратифицирали Договора и най – вече на техните граждани. Вярваме, че тази кауза е от огромна значимост за поддържането на европейско единство и за изпълването на тези думи с истинско съдържание и значение във времена, в които същото е заплашено не само от външни, но и от вътрешни врагове в лицето на хората силово, налагащи противни на природата и вселенския закон идеологии.

С уважение:

Председатели:

………………………. ………………………..

Кристиян Шкварек – Председател Давид Александров – Председател

Автор: …………………..

Адв. Ангел Бузалов

[1] https://en.wikipedia.org/wiki/LGBTQ_people

Етикети